Cлед като затворих вратата след себе си на излизане от квартирата на Маеве, вече знаех, че никога, ама наистина никога повече няма да се видя с нея. Нарочно, имам предвид. Без да искаме е възможно и да се засечем някъде – в ада най-вероятно, макар че е спорно, че и там ще ни пуснат. Нито пък щях да й говоря оттук нататък. Все едно я бях изтрил с гумичка от мислите си, от миналото си, от всичко. Нямахме и една снимка, на която да сме заедно. Това значеше ли нещо? За нея сигурно да. За мен не. Жените винаги влагат много повече значение в незначителни факти, отколкото мъжете. В пропуснатото телефонно обаждане виждат отхвърлена любов, в накриво закопчана риза – изневяра, а в желанието да прекараш една вечер, играейки белот с приятели вместо да се държите за ръцете и да гледате „Мостовете на Медисън” – „чудовищен саботаж на връзката, която тъкмо сме положили върху стабилна основа”.
Заминах за четири дни в планината. С Денис и Лондон. Лондон е общ приятел и наш счетоводител. Майка му го родила в самолета за Лондон и името му съвсем естествено си дошло заедно с появяването му на бял свят. Лондон не беше точно откачалка като нас и не беше прекарал детството си в размотаване и пиене на бира. Беше учил в престижно езиково училище, после- три години в пансион в Австрия, тъмносиня униформа, коса, сресана на път и раница, пълна с дебели книги. Въпреки това обаче беше наш брат по съдба, понеже музикалните ни вкусове съвпадаха и дори сега, когато вече работеше в престижна фирма и по осем часа на ден задължително трябваше да изглежда сериозен и да спазва буквата на закона, Лондон си имаше своите бягства от реалността, които ние с охота му помагахме да осъществи. Става въпрос за нощи на блек метъл и смъркане на кокаин измежду циците на непознати „гугутки”, както наричахме случайните девойки, които случайно се натъкваха на нетърпеливите ни чепове. Мотото на Лондон беше: The troubles seem to be always with me, so why don’t you …..follow me.
В конкретния случай наистина го последвахме, понеже тъкмо негова беше идеята да се махнем за няколко дни от града и да отидем да повилнеем сред борови шишарки и рижи катерици в планината. Наехме хижа на около 1400 м надморска височина и трябва да призная, че и тримата здравата се препотихме, докато стигнем до целта си. Много необмислено решихме да оставим колата си на един платен паркин в подножието на хълма, за да повървим пеша – ей така, за тонус.
- А лъжеше, че ходиш редовно на фитнес, Денис, копеленце такова! – изпъшках аз, докато се опитвах да си взема въздух, прегънат о две и опрял ръце на бедрата си.
- Ходех известно време, заклевам се! Докато не се запознах с Мари-Ан, после нещата станаха сериозни, аз се успокоих, че вече не ми се налага да прилагам допълнителни трикове, за да си хвана гадже и престанах. Ей толкова е просто, брат! Всъщност ти най-вече би трябвало да ме разбереш сега, когато си свободен и пак си „на пазара”.
- На него не му трябва да полага услилия, – намеси се Лондон и ни подаде бутилката с минерална вода. – Денис винаги е бил умният, аз – амбициозният, а Мике – красивият.
- Имам белег на главата. И ми липсва един зъб – напомних аз.
- На кой му пука за зъба ти! Вуждал съм как те зяпат девойките, където и да идеш. Сякаш вече си представят как ще изглеждат децата ви. Отвратително, брат! Иде ми да се гръмна! – Денис отпи от бутилката и се изправи, понеже до този момент беше седнал на един камък и разтриваше схванатите си прасци. – Веднъж да стигнем, заклевам се, ще поръчам хеликоптер по телефона да дойде и да ни вземе на връщане.
- Не се излагайте! – прихна Лондон. – Децата изкачват тоя склон като на шега.
- Децата не пушат по кутия и половина цигари на ден, умнико! – изръмжа Денис и му обърна гърб.
Денис отдавна вече не беше с дълга коса; от 7 месеца работеше в адвокатска кантора и също от толкова излизаше с Мари-Ан, която харесваше още от края на 90-те, но тогава все не можеше да събере кураж, за да я покани на среща. А и тя изобщо не му обръщаше внимание – гледаше си учебниците и тенис-мачове, понеже беше влюбена в Пийт Сампрас. Струва ми се, че заради нея, за да й напправи впечатление, Денис се записа да учи право. И завърши почти с отличие. Какво да кажа – историята на Денис М. е историята на човек, който с търпение и постоянство преследва любовта си. И накрая тя се изсипва върху главата му като манна. И той яде, яде, яде…с пълни шепи.
- Ще се женим, – заяви Денис няколко часа по-късно, когато седяхме на терасата на хижата, увити в одеала и пиехме затоплено бренди от водни чаши. – Другото лято.
- Ами честито, копеле!
- Ще ми станете ли кумове?
- Какво? И двамата ли? – когато не беше пиян, Лондон винаги се притесняваше относно легитимността и законността на действията – своите и чуждите. – Няма начин. Би настанала анархия в цялата брачна институция.
- Е защо да не може? – настояваше денис. – Булките как си имат по няколко шаферки.
- Заеби, не може и това е.
- Тогава си хвърляйте чоп.
Хвърлихме чоп и се падна на мен. Лондон се нацупи като хлапе, което съм набил в междучасието, и дръпна одеалото до носа си.
- Наздраве, куме! – Денис вдигна чаша и ме прегърна през рамо. – Отсега почвай да мислиш какво ще свирим на сватбата.
- Нещо от Вивалди? – предложих аз.
- I’ll drink to that!
Горе беше студено и спокойно. Имаше един милион звезди. Главата ми беше изпразнена от лоши мисли. И изобщо от каквито и да е мисли. Да можех да остана завинаги тук. Ще ловувам, ще ям боровинки, ще се боря с мечки, ако се наложи, и ще налагам кървящите си рани с листа от билки. Но поне раните ще са видими…
Ето, това е. Имах нужда от истинска рана.
Първото нещо, което направих, след като слязохме от планината (не беше с хеликоптер – не че Денис не се обади, но от Спасителната служба казаха, че пращат хеликоптер само за спешни медицински случаи), беше да отида при Конго – татуировчика без нито една татуировка по тялото си – и да му заявя, че искам рисунка на мораво цвете на едното рамо. Сбогом, Маеве, да ти го начукам! Не, грешка, това вече съм го правил! ДА ТИ ГО НАЧУКАТ!
Боята се разля под кожата ми, беше като наркотичен екстаз, който се разлива в уголемяващата се зеница на окото. Бях на ръба да целуна Конго, задето ми дава реална болка, а не такава, която идва от тъмните и мухлясали места на мозъка и душата ми.
).
”
